Инсулинът е хормон, който се отделя от бета-клетките на Лангерхансовите острови в панкреаса и понижава кръвната захар. Основните тъкани, зависими от неговото действие, са мастната и мускулната. Инсулинът действа чрез специфични рецептори на повърхността на клетките, които помагат за усвояване на глюкозата.

Инсулиновата резистентност е състояние на потиснат "отговор" на организма към действието на инсулина. За да компенсира нуждите от хормона, панкреасът повишава секрецията - развива се хиперинсулинемия. Тя се наблюдава при хора със затлъстяване, при честа употребата на някои медикаменти (кортикостероиди), при някои физиологични състояния (бременност и др.). Инсулиновата резистентност е в основата на патофизиологичните промени при захарен диабет тип 2. Тя се развива още преди диабета, когато е запазен кръвно-захарният контрол поради хиперинсулинемията. При изчерпване възможността на панкреаса да компенсира нуждите от инсулин започва покачване на кръвно-захарното ниво, първоначално след хранене - постпрандиално, а след това и на гладно.

Инсулиновата резистентност и нарушеният с течение на времето гликемичен контрол са част от т.нар. метаболитен синдром. Последният се проявява с:

Абдоминален (коремен) тип затлъстяване - обиколка на талията при мъже > 102 см, при жени > 88см;

Триглицеридите са над 1,7 ммол/л;

HDL-холестерола е <1,0 ммол/л при мъже и под 1,3 ммол/л при жени;

Артериалното налягане е над 130/85 mmHg или е налице прием на антихипертензивна терапия;

Кръвната захар на гладно е над 6,1ммол/л или над 7,8 ммол/л на втория час след обременяване със 75 г глюкоза, или при изявен захарен диабет.

Предразположени към инсулинова резистентност са хората със затлъстяване, с дислипидемия (повишени триглицериди, висок холестерол с ниска HDL- фракция) и с артериална хипертония. Фамилната обремененост е характерна за захарния диабет, както и наличие на поликистозни яйчници, исхемична болест на сърцето, напреднала възраст, заседнал начин на живот и хронични стресови ситуации. Инсулиновата резистентност се среща често при стеатоза на черния дроб. Тя се счита за рисков фактор при атеросклерозата и исхемичната болест на сърцето, периферна съдова и мозъчно-съдова болест.

Характерни при инсулинова резистентност са типичните кожни изменения (Acanthosis ni- gricans) - потъмняване на кожата в областите на триене - най-често се наблюдава по тила и подмишничните ямки. Диагностицирането се осъществява чрез оценката на посочените рискови фактори, клинични белези и лабораторни изследвания. Проследява се нивото на кръвната захар и инсулина на гладно, както и реакцията им в хода на обременяване с глюкоза.

Основен фактор, който допринася за развитие на инсулинова резистентност, е хроничната употреба на прости въглехидрати с големи количества храна. Това наблюдаваме в т.нар. западен тип хранене. Простите въглехидрати бързо се абсорбират от чревния тракт и силно стимулират секрецията на инсулин с хиперинсулинемия и дори хипогликемия като отговор. При продължително обилно хранене самите клетки в организма стават резистентни към хормона.

Хроничният стрес повишава нивата на кортизола, а той от своя страна повишава резистентността към действието на инсулина. Заседналият начин на живот намалява използването на глюкозата от мускулатурата. По този начин се повишава теглото за сметка на мастната тъкан, а тя пък води до резистентност към инсулина. Активната физическа дейност повишава усвояването на глюкозата, подобрява чувствителността към хормона и намалява нуждите от него.

Лечението има за цел да потисне нуждите от инсулин, да повиши чувствителността към него и да намали хиперинсулинемията. Основното е ограничаване приема на прости и рафинирани въглехидрати с храната, намаляване на теглото и извършване на всекидневна двигателна дейност. Най-често използваното медикаментозно средство е метформинът. Той подобрява възприемчивостта на мастните и мускулните клетки към инсулина и потиска освобождаването на глюкоза от черния дроб. По този начин лекарството не само коригира кръвно-захарното ниво, но и намалява нуждите от инсулин и хиперинсулинемията. Прилага се и розиглитазонът от групата на тиазолидиндионите за намаляване на периферната резис-тентност и поддържане на гликемичния контрол. Друг медикамент за антидиабетна терапия е дикарбозата. Той блокира абсорбцията на простите въглехидрати, намалява стимулираната секреция на инсулина и води и до ограничаване на резистентността. Намаляването на теглото, особено за сметка на обиколката на талията, значително подобрява инсулиновото действие. Медикаментите, използвани в борбата с килограмите (орлистат и сибутрамин), имат индиректно действие по отношение чувствителността.

Инсулиновата резистентност е състояние, което може да се овладее, ако се потърси навреме компетентна помощ от лекар-ендокринолог и се спазва необходимият диетичен и лекарствен режим.