Човекът е "социално животно", пише в една книга, но ние доста често си признаваме само първата част от това твърдение - че сме "социални". Като такива ние сме "обречени" да общуваме и комуникираме. За да удовлетворяваме потребностите си, на нас са ни необходими други себеподобни, а когато не ги намираме, се чувстваме самотни и често нещастни. Но самотата е и нещо, което ни е необходимо, за да можем да осъзнаем точно от какво се нуждаем и да се задвижим по адекватен начин към удовлетворяването на дадената нужда/потребност.

Едва ли съществува човек, който да не се е чувствал самотен в определен момент от живота си. По същия начин стои и желанието ни понякога да останем сами! До голяма степен усещането и чувството за самота зависят от качеството на социалните ни контакти, но и от някои характерови и личностни особености. Един подозрителен, съмняващ се във всичко и всички човек е много вероятно да се чувства често самотен, дори и когато е заобиколен от много хора. Обратният вариант - прекалено доверчивият човек често бива предаден, изоставен, излъган и се чувства сам. Но това не го прави самотен, защото именно доверчивостта му го кара да търси нови и нови познанства.

Обикновено чувството за самота е следствие от преживяно изоставяне и/или загуба на близък човек. Ние - хората, имаме основна, базисна социална потребност от принадлежност и непрекъснато се стремим да я задоволяваме. Нейната удовлетвореност ни дава сигурност и колкото повече групи за принадлежност имаме, толкова по-сигурни се чувстваме. Ето защо общителният, отвореният към външния свят човек доста по-рядко би се чувствал самотен, отколкото затвореният и самовглъбеният, който разчита само на няколко връзки и познанства. За него всяко изоставяне е болка и самота, като обикновено за изоставянето или развалените взаимоотношения са виновни "съдбата" и/или другият.

За комуникативния човек изоставянето също носи болка и усещане за самота, но в повечето случаи усещането не става чувство. Така е, защото именно общителността и активността му го карат да направи извода, че сега може да е останал сам, но той не желае това временно усещане да се превръща в чувство за самота. Доста често подобен тип хора търсят причината за провалените си взаимоотношения най-напред у себе си и после у другия. Но те не се примиряват с твърдението "Такава ми е била съдбата!", а в следващите си връзки се стремят да избягват установените допуснати грешки.

Всеки човек би могъл да положи усилия, да отдели време и средства, за да подобри уменията си за общуване и комуникация с другите (съществуват най-различни обучения). Това би му дало възможност да осъзнае, че не е задължително, когато си сам, да се чувстваш самотен, но и че от собствената му активност зависи продължителността на това неприятно усещане за самота.