Този метод днес съпровожда съвременните средства за изследване. Той помага за своевременното започване на лечебния процес, което е от важно значение за излекуването на болния.

Cъвременната медицинска наука и практика се развиват изключително динамично - непрекъснато се откриват и внедряват нови диагностични методи и средства за лечение. И въпреки всичко лекарите често се изправят пред непреодолими трудности относно ранното откриване на някои заболявания. Безспорен успех с почти революционно значение е внедряването на компютърната диагностика и особено на ядрено-магнитния резонанс, множеството нововъведения в лабораторната диагностика. Но и те не винаги са в състояние да "хванат" заболяването още в неговия зародиш. Това изключително преимущество е във възможностите единствено на иридологията - науката, която е в състояние да установи започнал патологичен процес по измененията в ириса на очите.

Чрез ирисовата диагностика още в самото начало на развитието на болестта могат да се забележат редица нейни признаци, които не се манифестират в клинични симптоми и липсват като находки в биохимията и които на този етап не биха могли да се установят дори и с най-модерната апаратура. Тъкмо този факт придава на метода голямо практическо значение, тъй като помага за своевременното и ранно започване на лечебния процес, което е от съществено значение за излекуването на заболелия.

Очите са огледалото на душата. Те говорят за ненавист и гняв, за възторг и тъга, за радост и тревога, за съсредоточеност и обърканост.

Очите обаче имат и едно друго чудодейно свойство - те могат да говорят за състоянието на нашето здраве.

Още в древен Египет лечителите са обръщали особено внимание на предната оцветена част на окото (ириса), който се смята за истински барометър на човешкото здраве. Този метод впоследствие бил разпространен в Индия, а оттам - в Европа, където медиците по това време не са разполагали с други методи на изследване, освен внимателното изучаване на чертите на лицето, вида на кожата и линиите на дланите.

За първи път описание на метода за изследване на ирисите прави Хипократ. Първата научна публикация по иридодиагностика принадлежи на Игнац Пасцели през ХIХ век. Негови последователи са Фелке, Мак-Лейн, Критцер, Колинс, Арнолд и други медици. Измежду многото топографски карти на ириса най-широка популярност придобива тази на Бернард Янсен, която и до днес служи като практическо ръководство.

Ирисът представлява пулт, с помощта на който се осъществява сложната връзка на светлинните импулси с различните мозъчни центрове, а през тях - с всички вътрешни органи - без изключение.

Главният мозък, белите дробове, сърцето, черният дроб, бъбреците и т.н. имат свое "представителство" на малкото поле на ириса посредством група от хроматофори.

При възникване на заболяване по веригата от нервни импулси страдащият орган изпраща сигнали за опасност в главния мозък, откъдето алармата се препраща в съответната зона на ириса при нейните хроматофори. Те от своя страна веднага "се притичват" на помощ, като преди всичко губят пигмента си. Този процес става много рано, преди да се появят първите симптоми на заболяването и именно това е най-ценното в този метод на диагностика. Тогава върху ириса се оформя светло петънце, точно на мястото, съответстващо на заболелия орган. Освен със светли петна, промените в ириса се проявяват и под формата на черни точки, сенки и други. Когато заболяването хронифицира, на мястото на съответния орган се появяват т. нар. пигментна "кръпка". Колкото по-тъмни стават тези "кръпки", толкова по-сериозно или запуснато е заболяването. Тъмните релефни знаци, появили се веднага, остават завинаги в ириса, независимо че заболелият орган е оздравял. Те служат като "отпечатъци" за прекараното заболяване. За целите на практическата иридология ирисът е разделен на зони, всяка от които съответства на определени органи и системи, което улеснява бързата ориентация на лекаря.

Ирисовата диагностика може да бъде използвана като допълнителен и спомагателен (но не и като самостоятелен) метод наред с ултразвуковата диагностика, компютърната томография, сцинтиграфията и особено с клинико-лабораторния анализ. Нейните възможности не трябва да се подценяват, но не трябва и да се надценяват! Практикуващият ирисова диагностика винаги трябва да сверява и съпоставя находките с другите инструментални и преди всичко лабораторни анализи, преди да прави окончателното си заключение!