Мъчителното нежелание да се вземе самостоятелно решение и да се поеме отговорност съпътства някои хора във всички възрасти - те си остават капризни, обидчиви и егоистични като деца. В основата на такова поведение стои страхът от провала и неуспеха.

Преди около един век психоаналитикът Карл Густав Юнг сравни обществото с "извънмерно разраснала се детска градина". Със сигурност тогава той е имал достатъчно основания за това - обществото от началото на 20 век е изправено пред пропастта на инфантилността. За жалост до днес то не направи една крачка напред! Доказателствен материал за това у нас има колкото искате - министър-председателят се сърди на един от министрите си, друг министър е обиден на Прокуратурата, на съгрешил новоизлюпен политик са му виновни журналистите, а стожерът на етническия мир у нас е толкова обиден, че не иска да ходи на работа. Изобщо в обществените отношения са се настанили трайно самовлюбеността, повишената чувствителност и обидчивост, убедеността, че някой друг е виновен, че "светът трябва да се върти около мен" и други подобни, все наподобяващи взаимоотношенията в детската градина.

Инфантилността не е някаква характерова особеност, тя е болестно състояние, което засяга все повече хора, без значение от пол, възраст и социален статус.

За да не изглежда толкова страшна, някои определят тази "зараза" като "царска болест", а "заразените" спокойно могат да се нарекат "инфанти" - неотдавна "царят" се разсърди на "поданиците" си, напусна политиката и замълча. Това болестно състояние има различни измерения и форми на проявление, но обобщаващо е поведението на нежелание за вземане на самостоятелни решения, чакането нещата да се оправят от само себе си, като по този начин се избягва отговорността, но задължително се изтъква "личният принос в чакането". Инфантилът обикновено говори в първо лице, единствено число - "аз", като по този начин подхранва психиката си на "вечното дете" - капризно, обидчиво и егоистично.

Инфантилността е резултат от възпитателната активност във възрастта между 7 и 13 години, когато детето е желателно да се научи да носи отговорност за себе си и поведението си. След тази възраст се оформя ценностната му система и се определя неговото положение/статус в света на възрастните. С настъпването на пълнолетието (18 години) човек започва да се замисля за смисъла на живота и за мястото си под слънцето. Всички тези преходни периоди обикновено са съпроводени с кризи (кризи на възрастта), които оставят своя отпечатък върху съзнанието на човека и неговите ценности.

При "инфантилните" кризата на израстването се проточва през целия им живот.

Поражда се незабелязано и неясно точно кога - може да се започне с връзването на обувките, което мама прави, за да не се закъснее за детската градина, с недописаното домашно, което мама довършва, за да не се изложи детето в училище, с оставените мръсни чинии на масата, които "някой" прибира, защото детето, вече тийнейджър, няма достатъчно време, и още куп други подобни житейски ситуации, в които някой друг носи отговорността.

В основата на инфантилното поведение стои страхът от провала и неуспеха. Мъчителното нежелание да се вземе самостоятелно решение може да продължи месеци, понякога години, а при някои хора то се хронифицира и ги съпътства през целия им живот. Родителите им са решили къде и какво да учат, с кого да се срещат и общуват, къде и какво да работят, с кого дори да свържат живота си! Затова някои възрастни хора, постигнали успех в науката, политиката или бизнеса, често са напълно инфантилни в останалите сфери от живота. И не бива да се сърдят за това, защото сърденето е приоритетно за децата.