Всеки човек представлява триединство, състоящо се от организмично, психично и душевно. В далечното минало, когато човекът е живеел в хармония с природата, всичко е било одухотворявано - растенията, животните - всички те са имали душа. Съществували са само природните закони - без моралистични предписания и правила на добро възпитание. Човекът е живеел, съобразявайки се само с принципите на реалността, властта и удоволствието. Нищо не е било в състояние да му забрани удоволствието и отпускането след това.

Днес, в забързаното всекидневие, дори само миг отпускане и... светофарът вече свети червено, самолетът е излетял, а сделката се е провалила... Съвременният човек трябва непрекъснато да бъде под напрежение, да внимава какво, къде и как говори, как изглежда в очите на другите, а това как се чувства, няма почти никакво значение - той трябва да е силен и "винаги нащрек". Така постепенно човек "забравя" какво хармонично същество е всъщност и започва да живее с представата за себе си. За него вече не е важно как е, а е важно как изглежда. Приел е, че емоциите и чувствата са "лош съветник" и е запокитил душата си някъде в дебрите на подсъзнанието си. Но заедно с нея там е изпратил и готовността си за истинска връзка с другия - жени се по сметка и създава поколение по план. Забравил е за удоволствията в живота и се стреми само да избягва неудоволствията, а това "бягане" се е превърнало в негово върховно удоволствие!

Може и да греша, но днес животът ни е пълен с недомислици и парадокси, породени от нашата прекалена "умност". Разполагаме с висококвалифицирани експерти във всички области, но и проблемите ни са повече - и пак във всички области! Станали сме по-умни, но пък все по-рядко използваме мозъка си! От учебниците знаем, че мозъкът се състои от три части - ректилен мозък, който се занимава с функциите на защита, съревнование, "чифтосване" и моторните дейности; лимбична система, където "властват" емоции, чувства и усещания, и нова кора (neo-cor- tex), представляваща центърът, който управлява всички познавателни функции - абстрактната мисъл, разбирането, фантазията, интуицията.

Умът е нещо съвсем друго, той е абстракция, сбор от най-често погрешни преценки на реалността, но с претенцията за истинност. Умът представлява това, което сме преживели, но в резюме. Мозъкът е това, което мисли, а умът е измама, едно нищо. Но това "нищо", ако му позволим, е в състояние да превърне живота ни в кошмар, в едно безкрайно търсене на някакъв статус - положение, което наричаме "своето място в живота". Търсим го с ум и интелект, но не и с душата си, защото там има чувства, които само ни "разсейват" от "правилния път". Забравена, душата ни страда, страда и тялото ни.

За тялото има фитнес зали, където упорито и търпеливо трупаме и поддържаме мускулите на телата си, но за душата отново сме забравили. И така, докато не почувстваме и не осъзнаем, че пренебрегването на душата е довело до неудовлетвореност, която се е превърнала в болестно състояние. В него господстват страхът от отхвърляне, от емоционално/афективно реагиране, от изоставяне, от самотата, от смъртта. Когато страданието от това състояние стане непоносимо, човек осъзнава безсмислието на това "винаги нащрек" в търсенето на определен статус и отново среща душата си, най-често в психотерапевтичния кабинет. Търпеливо и бавно започва да се отърсва от ограниченията, убежденията и внушенията на "добрите съвети", идващи от ума, и започва да работи с мозъка си. Тогава един мъж открива, че може да плаче, без да губи мъжествеността си, че може да обича и да бъде нежен, без да се лишава от силата си. Една жена открива, че може да движи ханша и бедрата си, докато ходи, и това засилва женствеността.