В сблъсъка му с "големия свят" то трябва да се чувства разбирано и обичано от мама и татко, дори когато греши. Не го карайте да се чувства лош човек и не го превръщайте в невротик.

Със сигурност всички ще се съгласите, че основен фактор в социализацията на едно дете след неговото раждане играе семейството. Когато то е заобиколено от обич, внимание и разбиране, когато вижда хармония около себе си, развитието му е хармонично. Но колкото и добре да се чувства рожбата ви вкъщи, идва моментът, в който тръгва на детска градина - сблъсква се с първата институционалност в живота си.

Правилата в детската градина са значително по-различни от правилата вкъщи и за това много деца първоначално се съпротивляват. Постепенно те се адаптират към новата реалност, водени от потребността си да се утвърдят, най-вече сред групата на връстниците си, но и в очите на родителите си, доказвайки им, че могат да се справят "сами", че са намерили своето място в групата на "големите". Натрупали са значително количество познания и мисленето им започва да се пренастройва от конкретно-образно, към абстрактно-логическо, но и малко "отвлечено".

"Освободилите се от родителската опека" деца тръгват на училище, сблъскват се с правилата на още по-строга институция. Там представите им за света, получени вкъщи и в детската градина, претърпяват първата си по-сериозна проверка в реалността - при общуването с връстниците, но и със социално значимите учители. Много често в тази проверка семейството губи първенството си по значимост в процеса на социализация на детето и то уверено заявява на "мама": "Ти не разбираш, госпожата така каза!" Тази "дръзка" проява на самостоятелност е съпроводена с отговорност от последствията. И ако някой родител се опита да се противопостави, в стремежа си да отстоява своето първенството, рискува да "разруши" хармоничността в отношенията с детето си. То може да се затвори в себе си и да престане да споделя преживяванията, емоциите и чувствата си вкъщи, но и да потърси други обекти/субекти за споделяне и съпреживяване. Обикновено това е "приятелският кръг", който също би могъл да стане по-значим фактор от семейството.

Почти неусетно за много родители детето навлиза в нов, доста по-динамичен, но и по-опасен период в развитието си - в пубертета, който днес (поради акселерацията) се измества в по-ранна възраст - 10 - 12 години. Изобилието от преживявания, впечатления, училищната натовареност, взаимоотношенията с родителите и приятелите могат да предизвикат "реакция на изключване" - нуждата и желанието да постоиш без никаква мисъл,"да подпираш стените или да гледаш тъпо в една точка", да се шляеш безцелно в пространството. Струва си, вместо да правят безрезултатни опити за "включване", родителите да се отнесат с разбиране и приемане на тази "самовглъбеност" на детето си, да се превърнат в "стената", на която то се опира. Ползата от подобно поведение се състои във вторичното доверие, което се появява във взаимоотношенията "родител - дете", доверие, в което детето се чувства разбрано и прието, но и обичано, дори когато греши (а всички знаем проверената истина, че човек се учи от грешките си.)

Липсата на здрава родителска опора поставя детето в доста затруднена ситуация чувството за вина, породено от отхвърлянето/неприемането му, се настанява трайно в неговото съзнание. За да съхрани себе си, детето привиква да се "самоизключва", вместо да "превключва". Все по-често започва да се инати и сърди, да не се доверява, да отхвърля авторитетитеи правилата. Лъжата се приема за истина, а истината за лъжа, отхвърля се доброто, а се цени лошото и никой не е в състояние да промени това. "Щом ме смятате за лош, аз ще ви докажа колко лош мога да бъда!" Крачката до невротичността в поведението е направена. Скъпи родители, помогнете на децата си да не я правят! Застанете зад тях и с обичта си им покажете здравото "Аз съм добър, но и ти си добър!" Е, случва се и да грешим, да постъпваме лошо- за това, скъпи родители, мили деца, моля ви да ми простите!